Реалният Васил Иванов Кунчев е по-велик от легендата за него ЧАСТ 4.

Мария Владова 10:00 17.10.19 1 13511

Невероятно е, че Левски преминава осеяния с опасности път, запазвайки непокътнато човешкото в себе си

Владимир Стрински, който живее и работи в Лос Анджелис, ще опита да събере клоните на родословното си дърво. Смята се, че неговият прапрадядо Георги Стрински през нощта на 6-и срещу 7.02.1872 г. (стар стил) сваля от бесилката Васил Левски и го погребва, като с канатите на каруцата прави своеобразен ковчег. Без да сподели с никого тайната за местонахождението на гроба, няколко дни по-късно той е убит от турци.

А Glas.bg в поредица материали показва народословното дърво със светлия лик на Апостола на свободата – вън от небивалиците, събирайки реалното и легендарното. Дължим го не само на него, а преди всичко на онези, които на 19 февруари с мълчалив поклон полагат цвете пред неговата памет.

***

Книгата „Апостолът на свободата“ на Мерсия Макдермот излиза първо на английски език през 1967 г., но първата реакция е отказ. Издателството е специализирано за биографии на велики личности - чужденци и рецензентите не могат да повярват, че е възможно да има на света толкова светла личност, това не е биография, а легенда. Все пак авторката успява да ги убеди, че реалният Васил Иванов Кунчев е по-велик от легендата за него.

Едно от петте деца на обикновено семейство в занаятчийско Карлово. Необикновено е, че бащата твърде рано заболява тежко, губи зрението си, върху майката се стоварват грижите за всички и всичко. Свикнали сме да наричаме тази свята жена баба Гина, към нея до края на дните си Левски запазва здрава патриархална привързаност.

Бъдещият Апостол среща предателството още в килийното училище. Въпреки забраната яхва магарето на даскала, бдителен съученик донася за простъпката, а освирепелият „педагог“ бие нарушителя до посиняване и припадък. Преместен е от майка си от килийното във взаимното училище, но и тук тоягата – преди знанието, е главният възпитателен инструмент. През 1852 г. все още голобрадият момък напуска родния дом и се премества в местния метох под попечителството на вуйчо си Архимандрит Василий, който е таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора.

Цели 10 години той обикаля по села и колиби да събира милостиня за манастира, изпълнява задълженията си по канона, извън това е прислужник и коняр на вуйчо си и напразно се надява той да изпълни обещанието си да го изпрати на обучение в Русия. С ясното съзнание, че „кой е хранен с калугерски хляб, не прокопсва“, на 07.12.1858 г. той приема монашески обет под името Игнатий, а следващата година е ръкоположен за дякон. Така до 03.03.1862 г., когато яхва жребеца на вуйчо си - единствена плата за 10 години слугуване, и потегля към Белград и легията на Раковски.

Но славните войнишки дни свършват бързо, легията е разпусната и разоръженият дякон трябва да избира или изгнанически живот, или отново да облече расото. Избира второто и през пролетта на 1863 г. отново е в Карлово, здраво нахокан от вуйчото. Среща и второто предателство в живота си. Някой донася за участието му в легията и окован във вериги, е отведен в пловдивския затвор, където без присъда изкарва лятото на 1863 г. Три месеца. От затвора го измъква Христо Иванов Големия, който измолва ходатайствата и подкупите на пловдивски първенци.

„Раздячва“ се символично пред 1864 г. по Великден, а от Гергьовден е учител във Войнягово. Любимец на всички, ангелогласен църковен певец и учител, който не прилага пръчка като педагогическо пособие. Даже, за изумление на всички, създава приятелска общност между котка, куче и агне. Но властите гледат на него с растящо подозрение, без да затвори втората учебна година във Войнягово преминава Балкана на север, учителства в Еникьой няколко месеца и от пролетта на 1867 г. вече е в Румъния. При хъшовете.

Подобно на борците за църковна свобода, емигрантите в Румъния също са разделени на „стари“ и „млади“. Покрай другите различия е и това че „старите“ разчитат на помощ от Русия, а „младите“ – от Запада. И, разбира се, „младите“ гледат към Балкана.

През лятото на 1867 г., с препоръката на Раковски и вече като Левски е знаменосец в четата на П. Хитов. По-късно, в писмо до стария войвода, Левски се подписва като „Ваш хоругвоносец“!, макар че е държал в ръка знамето с извезаните думи „Свобода или смърт“. За него войводата говори с възхищение:

„Знаменосецът ми Левски на сън бе лек като заек, от най-малкия шум той рипваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по върховете той се катереше като дива коза, а пък деретата като сърна прескачаше.“

Според Стоян Заимов Левски има „мускули на атлет и очи на магьосник“ и заедно с това, според съученик, той е „свенлив като мома, пъргав като сърна и певец като славей“. Израснал като професионален революционер, Левски запазва тези характеристики до края на дните си, но, когато обстоятелствата налагат, той е нещо различно.

Потеря следва четата на П. Хитов, а простиналият и тежко болен Иван Капитана не може сам да направи и крачка. Според хайдушкия обичай, той сам моли да бъде убит. Левски го опява, режат главата му, за да не я разнасят на кол турците, дяконът я измива и погребва под една бука. Това се случва на 19.07.1867 г., по-късно е документирано в тефтерчето на Апостола.

Това тефтерче-реликва съдържа сведения за парични помощи на лица, изпаднали в беда, рецепти за лекуване на зъбобол, на жълтеница, текстове на песни, които да се пеят на хора, увесели нос. Навремето инките въвеждат отчетност до бобено зърно, Левски смята разходите с точност до маслина и игла. Освен дякон и Апостол, той е доктор, юрист, съветник по всевъзможни въпроси, включително семейни дрязги.

И както обикновено, не всички съвременници виждат в него изключителната личност. Дори напротив: Евлоги Георгиев смята, че Левски е готов да продаде и баща си за пари (бащата на Левски е покойник от 1851 г.). Найден Геров се съмнява, че Левски може да злоупотреби с комитетски пари.

П. Хитов знае и признава качествата му, но не спестява и неласкави оценки, вероятно от ревност. Емигрантите и патриотите от механите го смятат за прост и неук, не го признават за водач на освободителното движение. Не оценяват качествата му и някои дейци от вътрешността.

Д. Благоев не го причислява към големите революционери – според него Левски си въобразявал, че с едно махване ще смаже тиранията. Но през 1871 г. Филип Тотю слага на кантара горделиво-самомнителния П. Хитов и Левски: „Панайот не е достоен и цървуля му да обърне наопъки“. Левски служи на делото, на което се е посветил, с увереността, че „историята няма да прикачи заслугата ни другиму“.

Нито една народна песен не му е посветена приживе, а и след това фолклорът не проявява щедрост. Удивително е, невероятно е, че той преминава осеяния с препятствия и опасности път, запазвайки непокътнато човешкото в себе си: да ручи гайда, а той да не заситни хоро, да бъде в църква по време на служба и да не запее, да влезе в проста селска къща и да не се засмее…

Следва продължение!

В своя гроб прадядо ми е отнесъл тайната за гроба на Левски ЧАСТ 1За първи път пловдивчанинът Никола Стрински проговаря пред медия - и прави още една добавка към мистерията и легендата за великия българин