Това е една тъжна история, която хваща за гърлото. Една истинска история, разказана от варненец в социалните мрежи. И тук не става въпрос за кучето майка и нейните кученца. Тук става въпрос за нас, човеците – уж  най-социалните същества, надарени с интелект и воля… Вижте защо:

Видяхме я до пътя, стоеше в нищото, на пуст междуселски път... а до нея две палета. Не чакаше нас, не чакаше никой... Стоеше в нищото, без надежда и с някаква болка в очите. Двете кученца стояха свити плахо под един храст.

Когато спряхме, се приближи... плахо, несигурно, но с молбата в очите. Молба не за себе си, личеше си, че е загубила всяка надежда за себе си. Молбата й бе за кученцата. Все едно говореше ,,нека те да оцелеят, за мен е ясно".

Нахранихме я, имахме гранули в колата. Кученцата плахо избягаха от нас. И по-добре, в тоя свят, ако си бездомно куче, е добре да стоиш на дистанция от хората… така имаш по-голям шанс да оцелееш.

Бяхме тръгнали до магазина, а и да нахраним няколко бездомни кучета в близките села, само това можем да правим за тях.
На връщане отново спряхме. Оставихме й още храна. Стояхме и гледахме... гледахме една майка как иска рожбите й да оцелеят. Пършивата изнемощяла кучка идваше, вземаше храна и я носеше на кученцата... дойде, взе коматче хляб и го отнесе на едното кученце. Върна се, взе друго парче хляб и го отнесе на другото кученце. И ни поглеждаше с онзи поглед -,,За тях да има, моята я ясна"!!!

Стояхме онемели с буци от мъка в гърлото...

Не знаем от къде се е появила, а и май няма значение. Не е единствената, не е изключение. Стотици и хиляди са такива... край пътища, захвърлени в нищото... от нас хората.

Не знаем и дали ще оцелее там в нищото. Знаем обаче, че в нея има душа... и е там заради някой без душа. Знаем, че в нея имаше само едно желание - не за нея, а за двете й кученца - те да оцелеят.

Може да ви изглежда грозна, опърпана, пършива дори. Такава е, да... но е Майка, истинска майка, която ще гладува, за да има какво да ядат рожбите й, ще стои жадна, за да има какво да пият те, ще трепери от студ, та изтерзаното й тяло да им даде на тях малко топлина... докато е жива... после не знаем... наистина не знаем...

Лека вечер, спете спокойно в топлите си домове. Сити сме, доволни сме и толкова жестоки и безотговорни.

Пиша това с мъка в сърцето. Не мога да направя много за нея и за децата й. Толкова мога, толкова правя. Пиша го с една цел, да се замислиш и ти, човеко. И ако поне един се осъзнае, и не изхвърли кучето си на улицата, ако един поне се замисли, че не е редно да развъжда… все ще е нещичко.