Пандемията на коронавирус, изглежда, намалява, но по-бавно, отколкото бихме искали. И какво ще се случи по-нататък не се знае. Някои твърдят, че изолационният режим заплашва да се разтегли в продължение на много месеци или дори по-дълго. Може ли човек да преживее лишаване от свобода в собствената си къща с години? Вече има отговор: историята на французойката Бланш Моне, чието собствено семейство я изолира на тавана... за четвърт век.

Младоженец, но... не е той

Замиращото семейство на изродени аристократи е любим сюжет в класическата литература. Причините за упадъка на някога благородни семейства са доста тривиални: не искайки да „отклонят богатството настрани“, те често практикували тясно свързани бракове, поради което децата се раждали с генетични отклонения. А французойката Луиз Моне би била чудесна илюстрация за подобен сюжет.

Братът на Луиз, Марсел, имал лека форма на умствена изостаналост, а самата тя, според някои, не била съвсем с всичкия си. Дори слугите им дълго не се задържали - Моне-старша била известна с изблиците си на гняв.

Но дъщеря й на име Бланш, последната от рода, изпъквала със своята красота. Висока брюнетка, с огромни изразителни очи, тя имала доста голям успех сред мъжете. Но... сърцето й принадлежало на един. Както в новелата на Мопасан, тя обичала перспективен, но беден адвокат с нисш произход.

Бащата на момичето починал отдавна, само майката можела да даде благословията си. Но Луиз Моне не можела да понесе мисълта, че толкова неравностоен мъж ще влезе в дома й. Въпреки че Бланш била кротко момиче, в нея се надигнала гордост и тя казала решително: „С когото искам, с него ще бъда!“

Дълго време Луиз се опитвала да вразуми момичето. Нито обещания, нито заплахи (включително дори перспективата за загуба на титлата и наследството) не помогнали. И тогава мадам Моне замислила страшно престъпление, в духа на модните по онова време готически романи с всевъзможни ужаси.

Плен в мрака

На тавана на собствената си къща Луиз построила затворническа стая. Помогнал й лудият й брат Марсел, кротко подчинявайки се на тиранката. Там вкарала Бланш. За малко. Нека да разсъди, годеникът й скоро ще я забрави, както и тя него. По календар било 1874 г., девойката била на 25 години.

Единственият прозорец бил закован - за да не избяга. Само в ясен ден тънка нишка светлина осветявала мрачното таванско помещение. Единствената компания на Бланш били плъховете. Майката разпуснала слугите, а гости спряла да кани. И да крещи, и да не крещи дъщеря й - без резултат.

На приятелите на момичето майката заявила, че Бланш е изчезнала. И за да могат да повярват на легендата, заблудила и полицията: защо да я търсите, забърка се с някакво гадже, сигурна съм, че е избягала при него.

Дните се превърнали в месеци и години, а действията на майка Моне - в пълноценна психопатия. Тя била преследвана от манията: "Дъщеря ми трябва да ми се подчинява на всяка цена." Дори това да е изродско.

Годините били заменени с десетилетия. Без да дочака своята Бланш, годеникът й умира през 1885 г. Вероятно раздялата с любимата подкопава здравето му. Той, разбира се, се опитва да потърси момичето. Навсякъде, освен на най-видното място.

Животът на Бланш протичал в ужасна монотонност.  Веднъж на ден майка й донасяла вода и остатъци от масата. Затворничката тежала 25 килограма и едва ставала от леглото. Нямала сили за съпротива.

Чудотворното освобождение обаче се случило дори в този неизмислен роман.

Анонимен донос

Здравето на майката Моне започнало да се влошава. Тя надхвърлила 70 г. Управлението на домакинството било все по-трудно. Наложило се да се обади на слугини за временна работа - например перачка.

Една от тях се захванала с работата си, но ужасна воня се разнасяла из цялата къща, така че било невъзможно да се диша (собствениците отдавна били свикнали с миризмата и не обърнаха внимание). В търсене на източника на вонята жената се качила на тавана. И…

През лятото на 1901 г. генералният прокурор на Париж получил донос: в такъв и такъв град, на такъв и такъв адрес... Защо анонимното писмо било изпратено до столицата? В родния Поатие семейство Моне се смятали за бащи на града, никой не би повярвал. И досега не е ясно кой е "сигнализирал". Перачката или някой друг?...

Полицията се появява в имението. Парижкият кореспондент на New York Post от 9 юни 1901 г. описва ужасна картина. Някога първата красавица на града отдавна била загубила както ума, така и човешкия си облик. От Бланш останала само косата й, пораснала през годините на затвор с няколко метра. Дълбоко изтощена, тя лежала, неспособна да стане, на напълно изгнил матрак, изпълнен с насекоми. Подът в стаята бил покрит с тон екскременти, смесени с остатъчна храна - ето откъде идвала миризмата.

Луиз Моне и брат й Марсел веднага били арестувани. За да получат заслугеното. Съдбата обаче реши друго. Луиза починала в килията след 15 дни - привидно от сърце. Говорело се, че някой полицай й „е помогнал“ с малко отрова - пред затвора вече се била събрала гневна тълпа от граждани, които искали да разкъсат "майката" на парчета. 

Провалената булка към момента на освобождаването й вече ила на 51 години. В плен тя била малко повече от четвърт век. Останалите дни тя прекарала в дом за психично болни, но поне с подходящи грижи. Бланш Моне умира - съдбата обича такива символи - през 1913 г. Точно в навечерието на Първата световна война, която погреба стария свят, от който това странно семейство беше част.

Изводите

Александър Невеев, кандидат на психологическите науки, пред КП:

Затворът й не може да се сравнява с нашия

Истории, когато човек принудително (като „децата Маугли“) или насилствено (като младата Бланш Моне) изпада в пълна или почти пълна изолация, завършват по един и същ начин. Хората сме социални същества, за разума и психичното здраве се нуждаем от комуникация. Дори ако по някакво чудо такъв нещастен човек се върне в цивилизацията, той няма да може да се адаптира напълно към обществото. И най-вероятно той ще прекара остатъка от дните в болница за психично болни, както се случва с Бланш.

Нашата самоизолация не може да се сравни с нейната трагедия. Продължаваме да общуваме (макар и не лично, но чрез мрежата), периодично излизаме навън, ядем плодове и зеленчуци, получаваме достатъчно витамини и слънчева светлина.

Дори в затвора човек може да разчита на разходки, редовно хранене и присъствие на събеседници.

Остава въпросът: как изобщо не е умряла при пълни антисанитарни условия? Но ако човек е доживял до зряла възраст през 19 век, въпреки треската, холерата и други заболявания, то той вече е притежавал много мощен имунитет. Това обаче е физическото здраве. Що се отнася до менталното, при състояния като на Моне, психичните отклонения като шизофрения могат да започнат в рамките на няколко месеца.

Превод: Glas.bg