“Дъщеря ми неотдавна каза: "Мамо, ако родя уродче, пак ще го обичам“. Представяте ли си? Тя е в десети клас, а какви работи вече й се въртят в главата. Нейните приятелки… Само за това мислят… На едни наши познати им се роди момченце… Чакаха го, първо дете. Красива млада двойка. А на момченцето устата му е до ушите, а едното му ухо го няма… Не ходя при тях както преди. Нямам сили… А дъщеря ми уж няма-няма и пак отиде. Тегли я натам, дали го поглежда, дали само се опитва… А аз не мога…”

Отзвукът от “Чернобил” - най-ужасяващата трагедия в историята на човечеството. Наричат я тихата смърт, невидимата опасност. Хората, които са я преживели оприличават станалото на война. Война без изстрели, без ракети, бомби. Тиха смърт, която дори не настъпва незабавно.

Никой не може да каже колко са жертвите на аварията от април 1986 г. Никой не може да каже какви са мащабите на трагедията и колко хора са били засегнати, защото никой не може да докаже със сигурност, че има връзка между броя на онкоболните или родените с малоформации хора и взривът на реактора от атомната централа край Припят.

Оцелелите наричат себе си “чернобилци” - хора с обща съдба, отритнати от обществото, отритнати от самия живот.

Онова, което са преживели, не може да бъде описано с думи. И въпреки това една книга събира техните разкази. Гласът на жертвите, хорът на страданието, безуспешното търсене на виновник, трагедия без реално обяснение.
Една от историите в “Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич представя пред очите ни поредната семейна трагедия. Събирателен образ от страховете на абсолютно всички жени - че след аварията единственото, което могат да родят, са уродчета. Малки деца, появили се без вина и без шанс на този свят.

“Можехме да си тръгнем оттук, но с мъжа ми размислихме и се отказахме. Страх ни е от другите хора. А тук всички сме чернобилци. Не се страхуваме един от друг, ако някой ни почерпи с ябълки или краставици от своята градина, вземаме ги и ги ядем, а не ги крием срамежливо в джоба, в чантата, за да ги изхвърлим после. Ние имаме еднакви спомени. Еднаква съдба… А навсякъде, на всяко друго място сме чужди. Гледат ни със страх… Свикнали сме с думите „чернобилци“, „чернобилски деца“, „чернобилски изселници“… Чернобил… Това вече е придатък към целия ни живот. Но вие не знаете нищо за нас. Страхувате се от нас… Бягате… Сигурно ако не ни пускаха оттук, ако сложеха милиционерски кордони, много от вас щяха да се успокоят”.

Надежда е от беларуския град Хойники. След аварията голяма част от радиационния облак се отправя именно към Беларус. Това е най-засегнатият от Чернобил град. Надежда взима дъщеря си и решава да бяга при сестра си в Минск.

“Моята родна сестра не ни пусна у дома си, защото имаше малко бебе, кърмеше го. Даже в най-страшния си сън не бих си го представила! Не бих могла да си го измисля. И пренощувахме на гарата. Налудничави мисли ми идваха в главата… Къде да избягаме? Дали да не се самоубием, за да не се мъчим…”

“Гледам децата ни: където и да отидат, те се чувстват отхвърлени. Живи плашила… Мишени за насмешки… В пионерския лагер, където дъщеря ми почиваше една година, се страхували да я приближат: „Чернобилска лампичка. Ще светне в тъмното“. Викали я вечерта навън, за да проверят свети ли, или не. Има ли ореол над главата…”

Хората живеели в непрестанен страх - навсякъде гъмжало от слухове, които били по-страшни от реалността. Всички си представяли, че ще плъзнат невъобразими и ужасяващи болести. “Чернобилците” били отхвърлени от всички. Някои ги сравнявали с военното поколение, защото войната била най-близо до представите за ставащото.

“Военното поколение ли? Че то е щастливо! Имаха Победата. Победили са! Това им е дало мощна енергия за живот, ако се изразим с днешни думи, имат много силен механизъм за оцеляване. От нищо не са се страхували. Искаха да живеят, да учат, да раждат деца. А ние? Страх ни е от всичко… Страх ни е за децата… За внуците, които още ги няма… Не те, а ние се страхуваме Хората се усмихват по-малко, не пеят, както пееха навремето на празниците. Не само ландшафтът се променя, когато вместо полята пак израстват гори, храсталаци, но и националният характер. Всички имат депресия… Чувство за обреченост… За някого Чернобил е метафора. Лозунг. А тук е нашият живот. Просто живот”.

“Вчера през нощта плаках… Мъжът ми си спомни: „Беше толкова красива“. Знам за какво говори… Нали се гледам в огледалото. Всяка сутрин… Тук хората остаряват бързо, аз съм на 40 години, а ще кажеш, че съм на шейсет. Затова и момичетата бързат да се омъжат. Жалко за тяхната младост, толкова им е кратка”.

“Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета…!“

В пет поредни дни Glas.bg ще ви направи съпричастни с мъката на хората от забравения Белене. Хората, които така и не са загубили своята надежда. Пет поредни дни екипът ни ще ви накара да потънете в един сюрреалистичен свят и ще ви разходи из пустите места на родния Припят. Ще ви разкажем и историите на онези, видяли ужаса от трагедията в Чернобил. Едни различни истории, които звучат с почти еднакъв глас. Glas-ът на (не)угасналата надежда.