Ефим Ушев: Налагат „помашки етнос“ за нашите в Гръцко

Ефим Ушев е краевед, писател и журналист, който води просветна „битка“ за българщина сред нашенци в Ксантийско. Роден е в Златоград през 1959 г. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Работи дълги години за вестниците „Родопски вести” в Смолян и в. „Рудозем“, след което вече 28 години е журналист в Златоград, основател и гл. редактор на „Златоградски вестник“. Той е съставител  на художествено-документалния албум „Златоград” в съавторство със Станислав Сивриев и Вели Чаушев и на „Писмен възрожденски паметник от 1852 г. и фототипно приложение". Съставител е на фолклорния сборник „Златоградска народна поезия“ с 250 родопски песни. Издава стихосбирките „Кръг“, „Аз съм”, както и уникалния сборник с диск „Изсуши ме, изгори ме… Южнородопският български фолклор в Ксантийско“. Наскоро излезе и трилогията му „Златоградски страници“.

- Г-н Ушев, цялата ви творческа биография сякаш звучи като подготовка за тази кауза - възвръщане на българското самосъзнание на нашенци в селата край Ксанти в Гърция, където упорито се спряга, че са помаци, че и „турци“. Какво е самосъзнанието там?  

- По темата „помашки език” и „помашки етнос” нека се знае едно -  налагат се по оня тертип, по който бяха създадени „македонският език” и пришитата към него „нация”. Даже времето на създаването им съвпада - след 1945-а, когато страната ни отново губи територии, в които за кратко е управлявала, но в тях остава население, което не се включва в колоните български бежанци.

Ако обаче за Македония нещата са ясни и известни, поради томовете изписани книги за областта, не е така с онези хора в днешна Западна Тракия. Българското общество пък като че разбира и чува за тях едва след откриването на новия граничен пункт при Златоград преди малко повече от шест години. Когато за всички става ясно, че в Южните Родопи отвъд границата можеш да пазаруваш и говориш с местните хора и без преводач.

- От години проучвате темата, какво показва анализът ви за нашенци в Гръцко?

- За разлика от нас, гърците винаги са знаели какви са тези хора в тази част на планината, но никога не са искали, разбира се, по политически причини, да признаят това. От което следва и лутането им по това как да ги назовават - родопската общност в Западна Тракия те обявяват първоначално за „българогласни елини”, по-късно - „славяноезични елини”, още по-късно - за „славяноезични гърци мюсюлмани“. В тяхна Енциклопедия от 1936 г. обаче става ясно, че са наясно с проблема, тъй като срещу думата „помакой” са отбелязали „българи мюсюлмани”.

- Каква политика води гръцката държава към българите там?

- В упоритото и напоследък много активно налагане на всичко наше в Гърция като нещо друго, само да не е българско, прозират ясни политически цели, които гръцката държава никога не е крила. И чиято политика по тези въпроси доведе дотам днес в северната част на Гърция да има един религиозен ислямски „анклав”, вече с турско самосъзнание на жителите му. Анклав, който може да се нарече „една малка Турция в Гърция”.

Всичко това се основава, разбира се, и на българското безразличие към своите кръвни братя тук, но и на гръцката погрешна политика към българското мохамеданско население, останало по политически причини в територия, предадена им някога за управление. А че това отношение към хората продължава и днес, проличава и от последния случай с един учител там - Ридван Караходжа, който е назначен да преподава турски език на децата.

Той обаче отказва с мотива, че там турци няма, и иска да преподава майчиния си език. Среща категоричен отпор от самите гръцки институции, които спират да му плащат и го карат да подаде молба за напускане. В същото време нито една правораздавателна институция, включително адвокати, не иска да се занимае с проблема му. Затова търси помощ от българската страна…

- Кога започва този процес на „турчеене“?

- Още през 1954 г. започва оня обрат, който довежда постепенно до „малката Турция".  С писмо №1043 от 28 януари главният директор на област Тракия разпорежда писмено на кметовете в Южните Родопи: „Във връзка със заповед на министър-председателя молим занапред във всички случаи да се използват термините „турчин”-„турско” вместо „мюсюлманин-мюсюлмански”. Поради това следва да се погрижите за замяната на съществуващите в района различни надписи като „мюсюлманско училище”, „мюсюлманско кметско наместничество”, с турско…”.

Въвежда се и изучаването на турски език в редовното гръцко училище, въпреки че майчиният език на децата, това е ясно и за гърци, и за турци, е български. Защо това се прави, прозира от излезлия през 60-те години труд на Папахристодулу „Помаците” - една остра реакция срещу усилията на България да приобщи тази част от народа си, независимо от религията му.

Авторът нарича помаците „поробен от българите народ”, който не е български, не е и славянски, а смесица, в която преобладавало гръцкото; чието езиково побългаряване започнало със завземането на Пловдив и Асеновград от българския цар Иван Александър през 1344 г., и пр.

През 1995 -1996 година започват да се издават множество книги за особеностите на местното население в Западна Тракия, което продължава активно и до днес. Сред тях са обемистите „Гръцко-помашки речник” и „Граматика на помашкия език“. Пръст в раната обаче слага сп. „Тахиномодромос” (1995), в редакционна бележка към статията на Солендакис, под заглавие „Как атинската държава турцизира гърците-помаци”.

За този автор помаците са потомци на древните елини, но „хитрите гърци обслужват будалите турци”… Острието и тук, разбира се, отново е насочено срещу България.

И така, докато „хитрите” мъдруват непрестанно как да доказват небългарския характер на населението си, търсейки корените му ту в траките, ту в елините, Турция планомерно и безпрепятствено се впуска в асимилация. Оттогава е и станалата крилата фраза в някои гръцки медии - как родителите са започнали да учат турски език от децата си…  

- Вашият сборник с родопските песни от Ксантийско обаче отвори очите на много хора от двете страни на границата...

- Те са записани от автентичните им носители, живеещи в множеството селца в този обширен българоезичен регион. С него направихме опит да върнем спомена на тамошните хора към песните на дедите им. Важно е, тъй като с него се даде възможност на българската научна общност, а и на по-широки кръгове от българската общественост, сами да преценят кое е „помашкото” в тях и какво точно означава това.

Да се види как песни, в които се пее за поп Костадин („Исорци са са прочули”), в които умиращият от куршум юнак казва:  „…на главо ми чърква йоградейте…” („Пушка пукна”), в които естествено битуват български имена като Цвета, Рада, Динчо, Иван, Юван, Минка, Физа, Юрка, Стоян и пр., упорито се определят като „помашки”…

- Те говорят родопски диалект, който е сходен с този на родопчани от нашата част на планината...

- Езикът им е чисто български, но числително-бройната система на хората там сега е турска. Това е така обаче сравнително отскоро - след задължителното въвеждане на турския език в училищата в Ксантийско и Гюмюрджинско. А в народните песни те ползват българската си бройна система. /Марица.бг