В ранните сутрешни часове на съботния ден петима младежи слизат от теснолинейката на гара Аврамово. Намиращата се на най-голяма надморска височина в целия Балкански полуостров железопътна гара отбелязва за новодошлите началото на едно дълго и богато пътуване през мъдрост и доброта, извиращи сякаш от дебрите на отдавна забравени и непознати днес светове.

Още с първите крачки нагоре по пътеката денят започва да се откроява. От автомобилния път по-долу се чуват клаксони – но не от онези гневни и агресивни градски изблици, а от онези приповдигнати и радостни поздрави, които се раждат спонтанно при вида на сериозно екипирани за зимна обстановка ентусиасти. Денят обаче е пролетно-мартенски и по всичко личи, че слънцето, топлината и птичата песен ще са основни спътници по време на предстоящото приключение.

Пътеката среща планинарите със село Аврамово, с неговите гостоприемни жители, запознава ги с гори и поляни, които постепенно попадат в плена на дълбокия мартенски сняг и накрая разкрива пленителна гледка към Рила планина и нейните южни склонове и върхове. След няколкочасов преход петимата приключенци достигат крайната си цел – село Орцево. Кацнало на северозападния край на мистичните и безкрайни Родопи, това селце предлага хармония и магия, които оставят трайна следа във всеки посетител.

Една от емблемите на Орцево е разкриващата се на югозапад пасторална картина към Пирин в пълните си размери и с всичките си нюанси – от най-северните върхове, през алпийските пейзажи и форми на мраморното било, до значително по-ниските и обли представители на слабо познатия Южен Пирин. Колкото и дълго да задържа погледа си натам, с каквито и думи да се опита да опише видяното, новодошлият надали ще успее да се насити и да обхване словом всичко онова, което притежава тази гледка.

Още с първите селски къщи започват и срещите с жителите на село Орцево – хората, за които това място не е просто моментно бягство от шума и стреса на града. За тях това е живот, корен, съдба, история – с всички положителни и отрицателни последствия от тази връзка. Първата къща, току на входа на селото, е тази на Ахмет Мечкарски. Това е Мечкарската махала, кръстена именно на рода на беловласия, но жизнен и пъргав човек, който пръв посреща петимата градски пришълци. Ахмет разказва за синовете си, заминали далеч – към града или в чужбина, за да търсят сигурно препитание за себе си и семейството си. Разказва и за жена си, която не може да му помага с работата, тъй като преди много години е получила инсулт, от който така и не се е възстановила. Петимата неочаквани гости я виждат и днес. Седяща сама на една пейка на фона на разстилащата се на изток родопска шир, възрастната жена безмълвно и спокойно им се усмихва и вдига ръката си за поздрав. Ахмет приема случилото се с жена си като „съдба“, която човек не може да промени. У него липсва гняв, липсва недоволство и омраза към никого. Именно тази душевна „чистота“ е неговото богатство, с което посетителите му днес ще го запомнят завинаги.

Навлизайки във вътрешността на селото, групата се среща с още местни, които приветливо посрещат поредните посетители на село Орцево. Така след Ахмет, петимата планинари се запознават и с Айше, която с тъжна и искрена усмивка им споделя, че „тук не е хубаво“. Нейният различен поглед върху селото е още един пример за тежкия живот на хората тук и за това как при определени условия дори най-пленителният и магически пейзаж може да се превърне в ежедневие, даденост, проклятие.

Освен спиращата дъха гледка към Пирин, село Орцево се отличава с още един „ресурс“, този път не природен, а чисто човешки. Това е Муса със своя магазин, пълен с всякакви забележителни за новодошлите хора продукти. Ето защо след като са се настанили в уютната и добре поддържана къща за гости на Фатме – млада, любезна и много приветлива стопанка, петимата градски бежанци се насочват именно към селския магазин, където ще се срещнат с Муса. Той е първият човек, с когото организаторът на групата е влязъл в контакт, за да уточни подробностите около прехода до селото. Въпреки предварителната комуникация и изградените вече очаквания у посетителите, мъжът, който ги посреща в магазина, се отличава ярко от съществуващите стереотипи и предразсъдъци.

Муса е едър, изправен човек, с горда осанка и една незаличима искрена усмивка на лицето си. Още с влизането на новодошлите в препълнения с всякакви стоки магазин той започва да разказва – за селото си, за живота си тук, за мечтите и надеждите си. От всяка негова дума искри онази безусловна любов, която толкова много хора търсят около себе си. На въпроса на един от новодошлите защо не седне до тях, ами седи постоянно прав, Муса отговаря:

– Защо? Защо да сядам? Та вие сте поредните приятели на Орцево!

В този момент очите му се насълзяват, а в гласа му се появява едно силно и трудно сдържано вълнение. Започва дълъг и подробен разказ за мястото, което за Муса е нещо съвсем различно от сиво и скучно ежедневие. То е една нестихваща, вечно грееща и чиста любов:

– Селото е дълго 6 км и половина. Всяка махаличка е свързана с отделен род. Сега последната махала тук е Перущинска махала, отдолу е Чевръкова махала. Тук е Вехова махала, те се преселиха към Белица. Мечкарска махала – Ахмет. Той е приказлив човек, отглежда много животни. Децата му се разбягаха, кой по Англия, кой по Краище. И после е махала Горни Орцеви…трите къщи отгоре. На 1640 метра. Спорихме там с една прекрасна дама, прекрасна – щом спорим. Тя ми казва, че 1460 м е по-високо от 1640 метра. Викам – добре, аз имам по аритметика три. Ти колко имаш? 6. Викам, повече няма да споря с нея. Тук центърът пред Ситроена е на 1550 метра надморско равнище. Това ни е центърът.

Орцево е сред основните претенденти за първенец в класацията на намиращи се на най-голяма надморска височина в България и на Балканите населени места. Както много други подобни въпроси, така и този създава стабилна основа за спорове и дебати. Всичко това обаче е второстепенно за Муса пред грижите и усилията, които той полага, за да може селото му – най-високо или не,  да процъфтява:

– Докарваха тука китайци и араби от Арабския полуостров да купуват земи, да правят нещо. Вилни селища да правят. Да стане като Банско, чиниш ли Банско какво е? Ето Добринище и Баня се развиват вече по-добре от Банско. Имат минерални извори.

– Муса, ти как си представяш селото развито? Как искаш да го виждаш след 10 години?

– Не презастроено. Да не се вкарва цимент. Може дърво, стъкло, но циментът да е минимално нещо. На вас ви е писнало – обръща се Муса към петимата пришълци – отгоре цимент, отляво цимент, отдясно цимент. Ходиш по цимент. Работиш цял ден покрай цимент.

Муса дава израз на любовта си към Орцево чрез действия, които са в синхрон с идеалите и мечтите му. На няколко километра над селото под връх Велийца той и ентусиасти от сдружение „Байкария“ са построили дървен заслон на два етажа. Мястото е уютно и просторно и предлага подслон на туристи и  нуждаещи се минувачи.

– „А, Муса, ти си направил грешка, че правите заслон“, ми казват хората. Добре, те правят заслон на Кончето и носят всичко на рамената си – разсъждава Муса. – Такива едни мераклии планинари като вас, които…Защо тука да нема? То просто си е един трамплин не само за Орцево, а за целите Северозападни Родопи. Там могат да се подслонят овчари, кравари, гъбари, преминаващи.

Муса далеч не е от онези отшелници, потърсили усамотение и уединение на върха на планината. В ежедневието си той общува с много и различни хора и ползва интернет на личния си лаптоп.

– Муса, как минава един твой ден?

– Ми, ставам в 9-10 часа. Стоя някой път до 21 часа вечерта, някой път и до по-късно. В общи линии докато има хора. Последните две седмици малко съм възпрепятстван, понеже десният крак ми пострада. Но не се подложих на…Само направих снимка. Не исках да ме гипсират, понеже аз работя с хора. Ежедневно контактувам с десетки хора и просто… А като те гипсират, трябва да си останеш у дома. Аз ходех за 10-12 минути от нас, сега ходя за 30-45 минути с две тояги. Едната оттам, другата отсам. Викам просто… трябва борба. Но спортът си оказва думата – силна воля и…

Подхлъзването преди две седмици на леда е минимална беда за Муса на фона на това, което достолепният домакин с горда осанка е преживял през живота си. Докато работи в електроснабдяването в Разлог той е ударен от близо 20 хил. волта ток. Инцидентът се случва на 26-ти април 1983-та година. Възстановяването от случилото се отнема на Муса 5 години, а някои от последиците остават трайни и до днес – левият му крак остава до голяма степен обездвижен. По време на рехабилитационните дейности в Кюстендил никой не вярва, че Муса може да се възстанови. Напук на всичко обаче, той успява да се изправи на крака и отново да води  активен начин на живот.

– Когато ти е тежко – усмихваш се и забравяш, че те боли нещо. Просто с два болни крака и се смея – казва Муса на своите слушатели, които не могат да откъснат погледа си от него. Като че ли в този момент съзнават как много хора в града плащат големи суми пари, за да посещават семинари и лекции, където да слушат подобни истории и да черпят познания от всепризнати специалисти. А в същото време всичко това е съхранено някъде там насред Родопите на близо 1600 метра надморска височина в едно от най-високите села на България. 

 – А кои неща те карат да се усмихваш?

– Самият мозък трябва да го устроиш, за да си добре, да си здрав. Усмивката само тя спасява. И тя краси човека. Иначе – ако си се нацупил, намръщен си, това ме боли! Ами като се намръщиш, ще те заболи двойно, тройно. А усмихнеш ли се, болката я забравяш.         В този момент вратата на магазина се отваря и отвън влиза млада двойка мъж и жена. Появата им става причина за спонтанната и искрена усмивка на лицето на Муса, както и за бурната му щастлива реакция:

– Ехеее! Светъл лъч! Как сте, бе? Как пристигнахте?

Куцукайки, Муса се придвижва към новодошлите. Следват прегръдки и поздрави като между стари приятели, които не са се виждали от дълго време, но връзката помежду им ни най-малко не е отслабнала. Изведнъж домакинът сепнато обръща погледа си към останалите петима гости:

– Извинявам се, дай да се запознаете! Това са поредните приятели на Орцево – сочи Муса към по-голямата група, с която допреди мъничко е разговарял.

Оказва се, че мъжът и жената, които току-що са пристигнали в магазинчето, са дългогодишни приятели на Муса, които редовно посещават Орцево и него. За двамата селото се е превърнало в специално място, което винаги носи със себе си хармония и разтуха. За Муса пък тяхната поява е нов източник на енергия и сили да стои на краката си:

– Къде да седна, бе, на мен ми оздравяха и двата крака като видях, че имаме гости…Трябва да ходя повече! Трябва вече вместо 10 да ходя 12 километра!                                

Позитивизмът, силата и спокойствието на Муса са заразителни за околните. Вероятно без да съзнава, той зарежда градските бежанци с енергия, която толкова често липсва в града. Така след срещата си с него те ще имат сили да се потопят в старото си ежедневие, преди отново да намерят пътя към един от човешките върхове на Родопите.

– Муса, разкажи ни, моля те, за празниците и обичаите на селото.

– Навремето, когато мина възродителният процес, ни забраняваха да слушаме музика и да се събираме. Затвориха ни училището по партийна линия, че играем и пеем като младежи. И започнахме вече да се събираме сред някое харманче. Правим си една врътка там. Сечем една голяма върлина, слагаме три-четири колчета. Момичетата се качват на хармана така и се въртят. Пеем си, играем си по цял ден. Обаче на партията не й харесва, че…ето тия там, къде са, какво са, що са? Тогава такава беше партийната политика – отгоре те натискат… Обаче ние какво ти пука, че някой не ти дава да играеш.

С всичко, което прави и казва на съселяните и гостите си, Муса разкрива ненатрапчиво и естествено голямото  си човешко сърце. С наближаването на нощта и залеза на слънцето студът нахлува в помещението, но в душите остава топло. Рядко, много рядко човек има щастието да срещне някой, който трайно успява да го окрили за полет над сивия и еднотипен свят към една различна, приказна реалност. Онази реалност, която Йовков е успял да пресъздаде в разказа си „Песента на колелетата“ чрез героя си Сали Яшар. Защото именно на него напомня и Муса – със своята богата душевност и тиха, но същевременно достигаща всички околни мъдрост.

– Много ти благодаря, че така ни разказваш и така ни прие – казва водачът на петчленната група, насочвайки се към вратата.

– Държа се с всички така. Няма значение дали сте ми първи приятели, както Светльо например. С него сме се виждали сигурно над 10 пъти. С всички се държа ей така. И за да бъдеш обичан, трябва първо да обичаш. Какво лошо може да ми се случи иначе? Казвам си – ти си инвалид, човече, как ще ти се случи нещо? Нищо не може да ти се случи, най-много да оздравееш. И пак с усмивка…

Назаем от nevidimite.blindspot.bg