Една случка по улиците под тепетата променя деня на пловдивчанин. Вероятно не само деня му. Тя отваря очите му и душата му за неща, които мъжът е забравил, че "са част от живота ни, част от системата на тази държава, която така гледа и възпитава децата си." Предлагаме ви тази история, публикувана в социалните мрежи, с незначителна редакторска намеса.

А изводите всеки може да направи сам за себе си...

Денят е 02.06.2020, часът е 15:15, трафикът си върви нормално, докато не правя ляв завой и виждам окървавеното лице на едно младо момче около 18 г. Видимо беше изплашен, очите му умираха от притеснение. Огледах се и видях, че на мястото има ПТП. Едно колело се беше врязало в предното стъкло на автомобил. Все още нямаше органи на реда на мястото.

Почувствах, че трябва да спра. Отидох при момчето, да му помогна да се успокои най-напред и след това да му “дам едно рамо“ при нужда. Момчето не успя да каже нищо друго освен, че нищо му няма и молеше никой да не вика полицията. Попитах го защо, а той продължи да моли същото. След известно време се успокои и каза, че не може да плати щетите на колата каквито и да били те, продължавайки да се моли никой да не вика полицията.

А главата му цялата в кръв, от косата му липсваха цели кичури, оскубани при удара стоящи още между прорезите на стъклото. Оказах му първа помощ, докато дойде лекар. През това време с момчето си поговорихме. Тази година завършва, иска да продължи да учи, да вземе висше образование и да развие успешна кариера, за да може да помага и на майка му, която с днешна дата работи за 480 лв. В трудния им живот не може да си представи как ще плати, ако се наложи на другия човек от ПТП-то.

Момчето е наясно, че той е виновният в ситуацията. Но уви, той не мисли за здравето си, а мисли как ще плати. До къде сме стигнали, че 2000 лв. или 200 лв., за някой дори и 20 лв., са по-важният казус, вместо здравето.

Линейката дойде, искаха да го отведат в болницата, помолиха ме да го придружа.Качих се на колата и отидох. С каквото успях помогнах на момчето, в което притеснението не стихваше. Казах му, че ако има нужда, аз ще платя. Сведе глава надолу и потъна в срам - той не искаше такава помощ, той искаше това, което се полага на всяко дете, а именно топла храна вкъщи, спокойна майка, знаеща, че детето й има какво да яде, да облече, и учебници, от които да учи. Но не, неговият живот не бе минал така. Сега той и майка му ще се молят да не дължат пари на шофьора на колата.

Тръгнах си, излизам от паркинга и сметката за него е 10 лв! 10 лв. за паркинг за 1.30 ч. в държавна болница!!! Нормално ли е? Само на мен ли ми се вижда прекалено? Тази държава иска да вземе от всеки и всичко, но да помогне за нормален живот на народа, си “затваря очите”. За същата тази държава, момчето, което оставих в болницата, иска да служи в армията й. Смятам, че поговорката “Дай, за да получиш” в този случай не важи!!!

Момчето е здраво, има само повърхностни рани. Обеща ми днес да си вземе матурите успешно. Тази жена гледа дете, плаща наем, храни него и нея, плаща ток, вода и всичко останало със сума от 480 лв.! И НЕ СА САМО ТЕ ТАКА!

А ето и част от коментарите под поста на пловдивчанина. Прочетете ги, ще разбере доста интересни неща - за душевността на българина, за това какво мисли за постъпката на мъжа и за държавата ни...