Село Казашко е най-малкото село в Община Варна, но то пази богата история. В него все още живеят казашки наследници и се говори на руски. Кметицата на селото прави всичко възможно селото да има модерен облик, но и да пази старите казашки традиции.

Преди повече от век то е създадено от потомци на казаци старообрядци – етнически руснаци, които по религиозни причини напускат пределите на Руската империя по времето на Петър Велики. Първоначално избират да устроят семействата си по поречието на Дунав, други се отправят към Турция. По-късно някои от тях идват в България.

Пътят ги отвежда на брега на Варненското езеро, мястото им се видяло тихо, красиво, достатъчно отдалечено от големия град и същевременно са можели да продължат своя основен поминък - рибарството.

"Следват Първата и Втората световна война и обстановка в Европа не позволява те да се върнат до там и това богатство остава заровено някъде там, на остров в Турция", разказва пред bTV Гергана Петкова, кмет на село Казашко.

През 1908 г. селото е признато с указ на Фердинанд I за населено място под името "Казашка махала". По-късно официално то вече носи името Казашко.

Паша е сред малкото останали наследници. Нейният дядо бил майстор лодкар.

"Единствените лодки, които са известни по цялото наше Черноморие - от Балчик до Созопол. На тези лодки им викаха липованки. Много са красиви. Знам от баща ми една история - чичо бил малък, под гарата си играе на езерото. Цар Борис, обичал да кара влак. Спира на нашата гара и се спуска. Гледа едно детенце си играе, как си що си, къде е баща ти и за ръчичка и го води при дядо", спомня си Параскева Липолитова-Генова.

Цар Борис много харесал липованките на дядо Конрад и му поръчал да изработи такава и за него.

"Баща ми имал собствена лодка, с нея отишъл в Евксиноград, а мама, баба и дядо - файтонът ги е чакал на гарата. Дядо, като е получил парите и ги разпределил. Татко купува с тях будилник и все ми викаше – това е будилникът от Царя", каза Паша.

И до днес в последните казашки семейства се говори на стар руски език.

"Нашето село беше много красиво. Знаете ли това, което беше най-интересно при нас - това са неделните дни. Всички млади, хванати за ръка се събираха, минаваха през цялото село и пееха песни, както във филма "Тихият Дон". Нали сте гледали по телевизията, как пеейки тихичко, минават покрай реката, а после танцуват хора. След това те се прибират вкъщи. Това вече никога няма да се повтори…", настоява Паша.

Като по-млада тя била лаборант. Днес живее сама, но има син, дъщеря и внуци, които въпреки, че живеят в града, идват при нея често и се грижат за нея. Паша никога не си е помисляла да напусне България.

"Тук ми е родината, аз България си обичам. Като погледна тук морето, душата ми се изпълва, особено като учех в Шумен и като пътувах с влак и като наближа и ме лъхне морето, това е вече моят край. България си е България…", заключава тя.

Снимки: bTV