Човек и добре да живее, понякога му се налага да мине през летище София... за съжаление.

Поредният пример споделят българи, кацнали на летището в 2 през нощта. Два самолета от различни дестинации пристигат почти по едно и също време, научи GLAS.bg 

Въпреки че пристигат на Терминал 2 и броят на полетите е драстично намалял заради пандемията, самолетите не паркират на ръкав, а в средата на летището и се налага пътниците да бъдат извозени с автобус. В първия се качват около 20 души, за да се спазят мерките за безопасност и  отстояние един от друг /бел. ред. въпреки че три часа и половина същите са стоели един до друг в самолета/. До тук браво! Поне е прекратена практиката 180 души да се тъпчат в два автобуса и да имитираме, че имаме мерки срещу COVID-19.

За съжаление аплодисмените секват до тук.

Пътниците се извозват до терминала. Там двама служители на Гранична полиция, видимо отегчени от задълженията си, пипат всички паспорти, сочат с пръст като регулировчици на коя страна да си преместиш маската, за да ти видят лицето, а за обноски от рода на “добър вечер” и “довиждане” не са и чували.

От там хората се отправят към лента, на която пише дестинацията, от която пристигат. По пътя ги лъха аромат на марихуана. Половината успяват да си вземат куфарите навреме, а другата половина от пътниците изчакват чинно 40 минути. В това число майки с деца и пенсионери.

Информация нулева за багажа. След като двама се престрашават да питат единствения появил се служител дали изобщо да чакат и получават отговор “да”, 5 минути по-късно куфарите започат да излизат един по един от лента в другия край на салона, на монитора, на която е изписана друга дестинация.

Хората, видимо изморени от дългия път, в това число повтаряме майки с деца на ръце, които плачат и възрастни с тежки багажи, са готови да преглътнат ситуацията, защото.... “това е България”.

За чужденците, които недоумяват откъде да си вземат багажа, няма да говорим.

Приключението обаче не спира до тук. Най-интересното в 3 часа сутринта предстои.

Докато влачат тежките куфари на излизане от салона,  хората са посрещнати от брадясал служител с маска, която използва като лигавник. Той сочи изхода и не разрешава на хората да използват асансьора по пътя за паркинга, въпреки че няма кьорав заминаващ.

Излизаш навън, оглеждаш се, ослушваш се, но няма и лепенка как да си стигнеш до колата, нито къде да платиш за удоволствието, че е нощувала на мизерния изровен паркинг. 

Връщаш се, питаш друг чичо с черна тениска, отличаващ се само по маската, която ползва за лигавник, как да стигнеш до паркинга и той ти казва: “ами по стълбите отвън”.

Питаш: “Рампа има ли?” и получаваш отговор: “Ами сигурно.” и жест да се махаш.

След 5-минутно лутане накъде е рампата, откриваш единствените стръмни стълби, на които ти идва да се хвърлиш и да се свършва. Поемаш въздух през маската, стискаш зъби и почваш да сваляш 20-килограмовия си багаж по стъпалата.

А майката с детето и бабата с големия куфар питате ли ги как го направиха в 3 сутринта?!

След като изпълняваш мисията стигаш до тъмна пътека с една единствена работеща лампа и се чувстваш ударил джакпота, защото си на ниво минус 1, а не по-надолу, защото вече дископатията ти се обади. Довлачваш си куфара през мръсния паркинг с дупки, плащаш си като пич и се чудиш защо България има най-селското летище в Европа?!