Един "прекрасен подарък" - това е направила България за Европейския съюз през последните години. Подарък, който запълва празните работни места на Запад, но едновременно с това отваря огромна бездна в родната икономика.

Статистиката сочи, че сме "дарили" на ЕС работна ръка на стойност 40 млрд. долара. С други думи - пари, които е можело да бъдат вложени в държавата ни.

Проблемът с изтичането на мозъци от България не е от днес или от вчера, а облечен в цифри изглежда изключително притеснителен за бъдещето на страната ни. Когато тези цифри бъдат обърнати в пари, положението става съвсем плачевно.

Големите държави в Евросъюза имат интерес от изсмукването на кадри от България, Румъния, Литва, Латвия, Естония и Полша.

Проф. Боян Дуранкев обясни пред "Фокус", че е нужно засегнатите държави да потърсят компенсации от ЕС, който трябва да подходи наддържавнически и да осигури условия, които пазарно да задържат хората в собствените им страни. Защо? Защото държавите не са способни да го направят сами.

България се опитва да се пребори с проблема от години и макар да звучи успокоителен факта, че не сме единствените на хоризонта, положението в границите ни изглежда все така плачевно. Сиреч - споделената мъка никак не е половин.

Наддържавна помощ би означавало много повече инвестиции от еврофондове. Би означавало 13 заплата, 13 пенсия, европейска пенсия, която да се дава на всички граждани, които работят в тези страни, веднъж годишно. Би означавало и едно изравняване на минималната работна заплата.

Би означавало справяне с проблема, но само на теория. Въпросът с общата европейска минимална работна заплата не е поставян само веднъж на масата като възможност. За да се постигне това обаче, наистина има нужда от солидни инвестиции. Това обаче няма да е панацея.

Причината се корени още в образователната система. Пропастта между бизнеса и образователните институции е зейнала от години и е твърде голяма, за да бъде запълнена единствено и само с европейски пари. Защото това не е единственият проблем пред кадрите.

Бизнесът очаква, че университетите ще вадят напълно готови кадри. Същевременно обаче теоретичната част в образованието в пъти надхвърля практическата. Освен всичко, бизнесът изисква и доста солиден стаж, преди да вземе някой на работа. Така младежи на средна възраст 25 години уж на теория вече трябва да имат минимум 5 години стаж зад гърба си и солиден опит в сферата. Как да се случи това обаче? Никой не знае!

Иначе казано - има нереалистична представа за начина, по който трябва да се случат нещата. Има липса на диалог, хвърляне на обвинения.

Защото от другата страна пък е системата на образованието. Системата, която сочи с пръст и повтаря като развалена плоча, че виновни за изтичането на мозъци са работодателите. Те подготят едни кадри, хвърлят години усилия в обучение, а те… грабват куфара и заминават далеч от татковината.

Това е факт. Но отговорността е споделена.

Малцина са онези, които са доволни от образованието си. След взетата диплома за по-голямата час тот младежите остава единствено горчив вкус в устата и едно непреодолимо усещане за загубено време. А тази горчивина се увеличава правопропорционално на нереалистичните очаквания от бизнеса. И… ниското заплащане, разбира се. Но него може и да го оправим, нали? А после...?