Бързах. Крачих усърдно към мястото на своята среща. Криволичих измежду надигналите се под напора на времето плочки и внимавах да не изпръскам прилежно изгладените си черни панталони с вода.

Тъкмо беше валяло.

Бързах. Защото в големия град времето е безпощадно към всеки, който си позволи да спре. Така ми бяха казали някога. И са много прави. А ние така имаме нужда да спрем, да се огледаме.

Тогава я видях.

Седнала беше на студения цимент. Една жена, облечена с единствените топли дрехи, които има. Навън вече се усеща зимата. Виждам я в топлия въздух, който се издига от устата на бързащите хора, задъхани и прегърбени от своите ангажименти. Виждам я и вечер, когато мъглата се спусне бавно и тихо над сивия град.

Но тя беше там, на студения цимент, прегърнала едно куче. Молеше за помощ нас - ония, бързащите хора, които все я подминават.

Жената е от Добрич. Беше седнала на тротоарра, превита на две. Тогава помръдна, а до нея помръдна една космата топка - кученце.

Животинката беше вързана с една тънка връв за водосточната тръба.

Тогава се спрях. Върнах се две крачки назад. И погледнах тази жена в очите. Най-чистите очи, които съм виждала. Молеха ме за помощ. Тихо, смирено.

Боли най-много, когато отчаянието те погледне в очите без да каже и дума. Защото точно тогава разбираш колко е истинско всъщност.

Жената е напълно истинска, а снимката бързо обиколи социалните мрежи. Оказва се, че е от село, близо до Добрич. Имала единствено малкото кученце - неин верен спътник, който просто отказал да я остави. Живеели двамата в една малка колиба накрая на селото. Кучето вървяло всеки ден подире й. Явно самотните души изпитват някакъв дълг помежду си.

Били на тротоара. А пред тях нямало кутийка за жълти монети, които някой гражданин да пусне, за да успокои надигналата се в него гузна съвест. Жената разчитала на случайното милосърдие на добрите хора, които ще я забележат.

Като тази жена, разказала историята.

Спрели със свой познат. В колата на мъжа винаги имало кучешки гранули. Нахранили животинката и дали на жената пари. Сълзи започнали да напират в очите на старицата. Благодарила с треперещия си глас и прегърнала единствения си другар - кучето.

И някак се замислям - за тия истории сме свикнали да четем от книгите. Но тия истории са навсякъде около нас.

Тихата молба за помощ е най-силният крясък на безнадеждността. Можем да го чуем, но само ако поспрем за секунда.