Лятото на 1966 г. Един млад американец пристига в България, изпълнен с любопитство към непознатата етническа и музикална култура на Балканите. Мартин Кейниг обикаля страната ни и българските песни, фолклор и традиции го пленяват.
Виждайки как цялата тази култура слиза в града, където бързо се претопява и изчезва, той запечатва историята на българското село на лента - и звукова, и филмова.

Очарован от хората на България, техния начин на живот и местните изкуства, Кейниг се връща отново още няколко пъти в годините между 1966 и 1979, въоръжен с най-модерната за онова време звукозаписна и фотографска техника, и се опитва да документира всичко около себе си.

"Тази музика и тази култура не бива да бъдат забравени, защото разкриват едно измерение на силата и красотата на човешкия дух, за което ние копнеем и което дори не съзнаваме, че сме изгубили", казва по-късно самият изследовател, цитиран от "24 часа".

В онези години Кейниг е инструктор по народни танци в колежа “Барнард” към Колумбийския университет в Ню Йорк. Той тръгва към България след препоръки от своя колега - звукооператора Алън Ломакс, и с препоръчително писмо до “когото потрябва” от авторитетната антроположка Маргарет Мийд.

Втората, не по-малко важна препоръка, американецът получава от български лекар, емигрирал в САЩ след испанската Гражданска война (1936 - 1939 г.) - Живко Ангелушев, брат на големия график Борис Ангелушев.

В България ползващият се с авторитет Борис Ангелушев гарантира за Кейниг пред Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина и в Института за музика при БАН. Запознава го и със своите най-близки приятели, между които са поетът Валери Петров и художникът Христо Нейков.

Така на българските учени Райна Кацарова и Вергилий Атанасов е възложено да въведат Кейниг в света на българската музикална традиция “от изворите”, а Анна Илиева го запознава с автентичната ни танцова култура. Помагат му и Евгения Камова от страна на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина и журналистът Георги Тодорчев.

"Не се смятам за фотограф. Не съм изучавал това изкуство в училище. Аз съм любител и привърженик на традиционната култура, особено на фолклорната музика и танц. Най-много обичам да наблюдавам и да записвам традиционните изпълнители, когато са самите себе си", казва самият Кейниг. И признава, че първото му пътуване на Балканите, когато е на 20 г., променя живота му.
С 16-милиметрова камера и магнетофон “Награ” на рамо Кейниг обикаля цяла България - прави много записи и фотографира не само танцьори, селски певци и музиканти, но и обикновени хора.

"Въпреки че хората в тези селски общности бяха бедни откъм материални блага, порази ме колко богати бяха по отношение на чувството си за личност и за общност, на естетиката си, изразена в традиционните им дрехи, тъкани и дървени предмети", разказва той. Снимките и записите обикновено изисквали много време, като първо трябвало да се намерят певците, музикантите и танцьорите. А всички снимки са правени спонтанно.

"На Балканите открих хилядолетна култура с характерната връзка между хората в селата, присъща на толкова много подобни култури по света, водещи устойчив начин на живот, отглеждайки храната си и шиейки сами дрехите си, без да им се налага да пазаруват в моловете", разказва днес той.

"Казват, че трябва да знаеш откъде идваш, за да знаеш накъде отиваш. Хората, които съм снимал, могат да осигурят връзката с един изчезнал начин на живот, който не бива да бъде забравен, защото разкрива силата и красотата на човешкия дух, които в копнежа си може би дори не осъзнаваме, че ни липсват", коментира Кейниг.

Визитите му у нас в онези години естествено предизвикват интереса на Държавна сигурност към него. Силните му чувства към България обаче не остават незабелязани и в досието му е записано, че "сериозната и задълбочена работа на този млад американски хореограф за изучаване на българската народна култура заслужава поощрение и похвала".

Преди 15-ина години, когато отново се връща в България, той гостува на Валери Петров. Запознава с фотографа Иво Хаджимишев, който също се опитвал да документира останалите носители на автентичната българщина в Добруджа, Родопите, Стара планина и Странджа, и двамата намират общи интереси.

"При първата ни среща Мартин ми показа контактни копия от заснетото в България. Пред мен се разкри един свят от родината ми - прекрасен, чист, идиличен, който бе вече изместен от съвременния живот", впечатлен е Хаджимишев. И веднага предлага на Кейниг да направи книга и изложба. Осъществяват проекта си през 2006 г.

Сега, 13 г. по-късно, следва продължението. На 18 септември в Националната художествена галерия ще бъде открита изложбата със снимки на Кейниг "Ехо от Балканите. ХХ век: Портрети и звуци от България". А ден по-късно американецът ще представи албума си "Звукови картини от България", придружен от дискове с народна музика.

Именно Мартин Кейниг е човекът, благодарение на когото гласът на Валя Балканска полетя в Космоса. Първа гласът на младата българска народна певица чува колежката му Етел Райм на фестивал в Копривщица през 1965 година.

По нейна заръка година по-късно Кейниг издирва Балканска и успява да запише "Излел е Делю хайдутин" в нейно изпълнение и съпровод от двамата гайдари - Стефан Захманов и Лазар Коневски. Записът е бил направен в Смолян на 27 юни 1968 г. в училището - в една празна класна стая и съседен коридор, откъдето свирят гайдарите, за да не доминират над гласа на певицата. От раз и без репетиция, спомня си синът на музиколога Вергилий Атанасов - Николай, който е придружавал баща си в това пътуване.

През 1977 г. този запис е избран от проф. Карл Сейгън, за да бъде включен в златната плоча, поставена на борда на совалката "Вояджър", която лети със скорост над 17 км/сек, но вече извън Слънчевата система.