14 август 2018-а. Мост, който е част от магистрала в Генуа, се срутва. Коли и камиони, движещи се по скоростния път, падат от 45-метрова височина и се разбиват в земята отдолу. Загиват 43-ма души. 

На тази дата Емануел Диаз и неговият брат Хенри минават по фаталния мост. Емануел щял да лети към Колумбия, където учил психология в университет. Хенри пък трябвало да го закара до летището. 

“Прегърнах го страшно силно, когато си казвахме сбогом. Казах му: “Хенри, обичам те страшно много и се гордея с теб”. Беше малко странно. Усещах, че не искам да го пускам. Сякаш съдбата му вече е била предначертана и ни позволи да се сбогуваме. Защото тази последна прегръдка беше най-силната може би в целия ни живот”, разказва Емануел. 

Най-силната, но и последната. Защото на следващия ден Емануел разбира, че брат му е мъртъв. Видял новините докато чакал втория си полет в Богота. 
“Веднага усетих, че нещо не е наред. Аз и брат ми имахме много, много силна връзка. Погледнах негова снимка на телефона си и усетих, че е… далеч. Усетих, че вече не е с мен”.

Емануел най-сетне стигнал до Меделин, където живеел и веднага се опитал да се обади на своя брат. Звънял на приятелите си, на майка си в Италия, но без успех. Бил на 14 000 км от дома и нямал никаква информация. 

Затова започнал да преглежда новинарските сайтове, за да намери поне някаква информация.

“Имахме жълта кола. Много се отличава на пътя. Започнах да гледам видеа на живо от Facebook и тогава я видях - моментът, в който спасителните служби вадят от мелето една жълта кола. Тогава разбрах, че брат ми е мъртъв. Никой не би оцелял от нещо подобно. Свлякох се на земята. Краката ми просто се подкосиха”. 

Окръжният прокурор Паоло д’Овидио бил на място. Тъкмо се върнал от лятната си почивка. Отивал на работа, когато осъзнал, че е забравил мобилния си телефон у дома. Когато стигнал до офиса, веднага побързал да позвъни на жена си, за да и каже. 

“Виж, нещо е станало на моста “Моранди”. Пусни новините”, казала жена му. 
Така и направил. Веднага отворил онлайн медиите и тогава попаднал на първите снимки. По най-бързия начин се прибрал у дома, взел телефона си и отишъл на мястото на инцидента. 

“Пристигнахме около час след срутването. Имаше пожарникари, полиция, парамедици, репортери. Валеше дъжд. Никога не съм виждал толкова много отчаяние. Не мога да се преструвам, че това не ме жегна. Имаше хора, които крещяха, плачеха. Кучета търсеха тела. Търсеха дали има живи хора. Цели парчета от моста падаха на пътя долу. Имаше складове, сринати със земята. Имаше камион, който висеше от 50-метра над земята. Шофьорът беше вътре”.
Един от първите свидетели на случилото се е Давиде Капейо. той бил на метри от ужаса и оцелял заради чиста доза късмет. 

Давиде карал своя “Фолксваген” по моста. Бил почти наполовина на съоръжението, когато чул глух метален звук. Не било трясък. Не било експлозия. Сякаш нещо стоманено се чупи на две. Все едно се отваря метална рана. 

“За части от секундата бях напълно вцепенен. Не можех да разбера откъде идва този звук. После видях, че всичко пред очите ми се срива. Виждах как колите пред мен буквално изчезваха. Парчета от пътя падаха”. 

“Натиснах спирачките преди и аз да ги последвам. Но не успях. Паднах в пропастта. Пуснах волана и сложих ръцете си зад главата. Крещях. Знаех, че умирам. Беше много, много странно усещане. Всичко се случи толкова бързо. В такъв момент човек няма време да изпитва ужас. Чувстваш единствено безпомощност. Чаках края”.

Давиде имал късмет. Приземил се върху отломки. Всичко наоколо било само тътен и прах. Прекарал така следващите 20 минути. Бил твърде уплашен, за да излезе навън. 

“Когато най-накрая се измъкнах, навсякъде около мен имаше само разруха - коли, хора. Имаше една нереална тишина. Неестествена тишина. Все едно бях във филм за войната”.

След инцидента в цяла Италия беше обявен ден на национален траур. Започна разследване за човешка грешка, а отговорността за случилото се беше прехвърлена към компанията-оператор на съоръжението.

Днес мостът го няма, но спомените – кънтят!