70-годишният Йордан Андреев Христов вече половин век пее и танцува в ансамбъл за народни песни и танци “Никола Вапцаров” към народно читалище “Отец Паисий 1919” – Сандански. Той е живата история на ансамбъла. През октомври месец тази година Й. Христов ще отбележи 50 години на сцената.
Той завършва средното си образование в гимназия “Яне Сандански”, след това учи студена обработка на металите в ТПК “Атанас Романов” – София.
След като отбива военната си служба, започва работа в Сандански, в завода за крепежни елементи, сегашния “Санел”. Първоначално работи като стругар, а след това е механик и началник нестандартно оборудване в продължение на общо 40 години.
Навръх 70-годишния си юбилей общественикът Й. Христов разказа пред “Струма” за 50-те години от живота му, отдадени на песни и танци.
“Аз съм семеен, с две прекрасни дъщери, една внучка и един внук на 5 месеца. Съпругата ми също беше танцьорка, така и се запознахме, а след това и се оженихме.
През 1951 г. беше основан ансамбълът за народни песни и танци “Никола Вапцаров” и тогава кадрите се подбираха с конкурс. Аз съм може би единственият жив изпълнител в ансамбъла, който се е явявал на такъв конкурс. Любовта към музиката при мен е наследствена. Баща ми пееше много хубаво, беше и забележителен танцьор. За майка си не мога да кажа нищо, тъй като съм останал от малък сирак само с баща.
Помня още в тийнейджърските години с големия талант от града – художникът Владимир Герасимов, се занимавахме с музика. Тогава в Младежкия дом участвахме в една младежка формация, аз пеех, Владо свиреше. След като се уволнихме, продължихме участието си в групата.
Няма да забравя, събирахме се с всички, които имаха слабост към музиката, и се изявявахме в Младежкия дом, докато нашите съученици ритаха мач. Винаги около нас беше и тогавашният ръководител на мандолините Стефан Борилов. Ходеше с нас по участия и различни мероприятия, организирани от градския комитет на комсомола.
Скоро ще направя 50 години неотлъчно в ансамбъла. С него съм имал щастието да обиколя една голяма част от света. Бил съм в Русия, Монголия, Турция, Франция, Италия, Испания, Чехия, Унгария, Сърбия, Македония, Гърция.
През последните три години от моя трудов живот бях поддръжка и солист на ансамбъла. А от 2012 година съм пенсионер.
Радвам се, че през всичките тези години успявах да бъда съпруг, баща, и да не спирам да съм творец. Всичко това е една голяма емоция, постигната с много труд, и най- важното, с отговорно отношение към всичко онова, до което се докосне, което обича. Трябва обаче да влага сърцето и душата.
В моя живот има интересни и емоционални моменти, тъй като много съм пътувал по света. В Монголия имам хубави спомени от концерти за 9-и септември в българското посолство. Тогава посланик там беше Петър Гяуров. В столицата на Гърция ” Атина, на 3-и март сме участвали по покана пак от нашия посланик. Няма да забравя имаше литийно шествие. Във Франция участвахме на голям международен концерт в град Тур. В Швейцария също имахме 12-дневен престой за международен фолклорен фестивал. Преди това бяхме в Тунис.
Зад граница хората ни посрещаха много радушно и с много голям интерес приемаха нашето изкуство. Включваха се, искаха да разучат стъпките на нашите хора.
Част от средствата за пътуванията ни в чужбина заплащахме ние, но по-голямата част се поема от спонсори, Общинския съвет. През комунистическо време обаче всичко поемаше държавата и общината.
През всичките тези години съм самодеен певец към мъжката група на ансамбъла, с изключение на трите години, през които бях назначен на работа.
За този 70-годишен живот до момента аз мога да кажа, че съм един щастлив човек, създал своето семейство, изучил двете си дъщери с по две висши образования. Едната – Андрияна Комова, е преподавателка по английски в гимназията в града, тя е специалист по инженерна педагогика, има второ висше – английска филология. Другата ми дъщеря – Ирина Христова, е икономист, тя има счетоводна къща. Това е най-радостното в живота ми. Построил съм и къща, радвам се на внук и внучка, какво по хубаво от това. Разбира се, в живота има и премеждия, но тях трябва да ги игнорираме до колкото е възможно и да се фокусираме върху положителните неща. Тогава човек е щастлив. Както се казва, приходи без разходи няма.
Постигнал съм всичко с труд, освен моя и на съпругата ми и на децата, всички заедно.
Като цяло човек трябва да е ангажиран с нещо и да не отчайва с мисли и размисли. Както е казано от нашите предшественици, “Който пее, зло не мисли”. Точно с тази музика и танци не съм позволявал черни мисли да ме връхлитат. Умората и напрежението от ежедневието изкарвам с песни и танци вечер. Чувствам се гъвкав и здрав благодарение на репетициите. Вече 50 години, два пъти седмично по два часа. През цялото време се играе и това спомага за физическото състояние на организма.
Няма да забравя никога, Бог да го прости Методи Лозански, за мен той беше най-добрият ръководител на ансамбъла. По негово време ние станахме 5 пъти републикански представителен ансамбъл – титла на републиканско ниво. Много ме дразни това, че през последните години титли се дават за щяло и не щяло. Не може, когато говориш за някой изпълнител на народни песни, да казваш народната изпълнителка или народния изпълнител. Значи това е звание, което беше на времето. Вече са много малко народните изпълнители в България, които са титулувани в национален мащаб. Може да кажеш изпълнителя на народни песни, но не и народния изпълнител, защото това е звание, което го имат 5 или 10 човека в България, а не всеки втори, можел и не можел да пее. Ние не сме народни изпълнители, пак казвам, а изпълнители на народни песни, разликата е огромна. Не можеш да се сравняваш със светила. Изпял две песни, и се титулувал като народен певец, за мен това е кощунство.
Мъка ми е на душата за това, че читалищното ръководство не предприема никакви действия, за да уважи труда на живата история на ансамбъла в продължение на 50 години. Чувствам се обиден, защото аз съм човек дал много за общината, за читалището, за града, за страната, ако щете. Миналата година ме наградиха с плакет за дългогодишно участие, имам грамоти. Но ме боли, защото можеше да се организира един концерт, на който по случай 100-годишнината на читалището се отдаде и почит на дадена личност, защото аз съм единственият, който в продължение на 50 години е давал и продължава да дава за ансамбъла. Другите са “пеленачета” спрямо моите изяви и участия. Ако беше жив Лозански, това щеше да го направи, той дори в това отношение беше непоклатим. Той уважаваше всеки от нас, без да прави деление на мои и твои. Отношението му беше на съвсем друго ниво, но да не забравяме, че той беше от старата школа. Хората са казали, че благата дума и отношението са много по-важни и стойностни отколкото петте лева примерно.
Докато Всевишния ме държи, няма да спирам да пея с ансамбъла.
ДИАНА ПОПОВА

  • Моменти от творческия път на 70-г . Йордан Христов