Пиша тези редове малко преди да си вземем последно сбогом с бат’ Петьо Ковачев (обръщам се с цялото ми уважение като го наричам бате) – легенда на Хебър, който даде целия си живот за отбора и за спорта в Пазарджик.

В събота (Ден след неговата кончина) Хебър изигра поредния си мач към целта си за завръщане към Втора лига срещу Марек (Дупница) Как завърши мача ли? На кой му пука за резултата в такъв момент? На мен не.

Нямаше как атмосферата да бъде друга, тягостна, тъжна, когато загубиш легенда. Да, хебърци победиха с 3:1 и мечтата за втория ешалон е все по-близо, но на никой не пожелавам да присъства на такъв мач.

Да, и на футболистите не им беше лесно, все пак Ковачев бе един от тях и тяхната мечта бе, негова мечта. затова момчетата се раздадоха до край за него. И ако някой попита тези футболисти – Искате ли да загубите този мач, но всичко да е добре с Петьо, сигурен съм, че всички ще се съгласят. Но не се случва така в живота.

Много преживя Петьо за 57-те си години, които не успя да навърши, загуби близки роднини, имаше трудности като всеки човек, но не спря да работи и да помага на младите пазарджишки таланти, игра в „А“ група с родния си Хебър.

Спомням си преди около година хебърци играха в голям дъжд с Пирин (Разлог) и дойде при мен, свали си якето, даде ми и един анцунг за да не ме вали, а той остана по-къси ръкави и панталони, беше мокър до кости и все ми казваше преди мач „Ей, кадемче, идвай, че трябва да бием“.

И макар да го познавах от много време остана в мен горчилката, признавам си, не му взех интервю, а той можеше много да разказва.

Добър човек беше Петьо една лоша дума не чух от него, но пък и не чух хората да злословят за него. Така се остава легенда. Легенда, която уважаваше, но и уважавахме. Благодарим ти!