Продължаваме серията от материали за разнообразните графични среди за UNIX подобните операционни системи и съответно, също и за Linux. Досега се спряхме на Xfce и KDE – първата графична среда, започнала развитието си още през далечната 1996-та година. Днес ще обърнем внимание на GNOME, която се появи като абсолютно свободна алтернатива на KDE в тези далечни времена, когато в KDE се използваха несвободни елементи.

Историята на GNOME

Основите на графичната среда GNOME можем да открием в проекта GNU и не е трудно да се досетим, че GNOME е 100% свободен софтуер. Тази концепция, възникнала през втората половина на 1990-те години е неизменна и до днес.

Абревиатурата GNOME означава GNU Network Object Model Environment (GNU мрежова обектно ориентирана среда). Тук не става дума за целия GNU проект, а само за Linux дистрибуциите, за които GNOME може да бъде графична десктоп среда.

GNOME се появява през 1997-ма година. Нейните създатели са Мигел де Икаса и Федерико Мена, които още от самото начало си поставят за цел да създадат напълно свободна алтернатива на KDE, която се базира на несвободни компоненти от Qt, което е в разрез с принципите на свободния софтуер. Основното положение в свободния софтуер е, че целият сорс код задължително трябва да е отворен и не се позволява използването на затворен код – нещо, което нарушава цялата концепция.

Още в самото начало създателите на GNOME решават да използват GTK+ инструментариума, за да не се допусне каквото и да било нарушаване свободата на потребителите и разработчиците, както става в KDE. Този подход привлича вниманието на радетелите за свободен код и те възлагат големи надежди на новия проект. Оттогава тази графична среда започва да става популярна.

През 2000-та година ситуацията с лицензите в KDE се решава: тази десктоп среда също става свободна, понеже Qt 2.2 платформата започва да излиза под свободния GNU GPL лиценз. От този момент нататък, GNOME се превръща просто в алтернативен вариант на графичния интерфейс, като това не оказва никакво влияние върху качеството на софтуера. Дори напротив, GNOME започва да се разраства.

Неизменни остават основните цели на проекта, които разработчиците постепенно достигат:
  • Създаването на напълно свободна графична среда
  • Лекота на използването на потребителския интерфейс, независимо от техническите познания и умения на потребителите
  • Интернационализация и локализация
  • Осигуряване на лесни и удобни възможности за разработването на приложения, работещи съвместно с GNOME, при използването на различни програмни езици
  • Непрекъснат цикъл на разработване и предлагането на нови версии

Необходимо е да конкретизираме, че простотата и удобството идват най-вече с появата на версия GNOME 2, на която голямо влияние оказва статията на Робърт Санфорд Хавок Пенингтън, в която се описва, как би трябвало да функционира идеалният според него графичен потребителски интерфейс.

След това развитието на GNOME продължава равно и гладко. Докато през месец април 2011 година не се появява 3-тата версия на GNOME, която веднага става повод за разгорещени спорове и дори води до намаляване броя на потребителите, използващи GNOME, които не са съгласни с новия вектор на развитие на графичната среда.

Версиите на GNOME

Първата стабилна версия на GNOME се появява през месец март 1999-та година. Скрийншотът по-горе показва как изглежда. Да подчертаем, че основните елементи на интерфейса остават неизменни чак до излизането на 3-тата версия на GNOME и именно това е основната причина за нейното враждебно посрещане.

През месец юни 2002 година светът вижда GNOME 2.0. Тя прилича на предишната, но таи сериозно усъвършенстване – преходът към пакета GTK+ 2.0.

Именно втората версия на тази графична среда е прието да се счита за класическа. Тя е нещо като своеобразно огледално отражение на 3-тата версия на KDE, която е един от важните ориентири в света на GNU и Linux и на която днес с носталгия гледат потребителите, успели да видят изгрева на GNOME.

Точно както и при третата версия на KDE, от която създадоха Trinity Desktop Environment, и на третата версия на GNOME направиха клон, който днес познаваме като графичната среда MATE. Но за това ще стане дума друг път.

От особеностите на всички втори 2.хх версии на GNOME, навярно най-важната е наличието на два панела в горната идолната част на екрана. Горният панел включва менюто, областта за уведомления заедно с всички останали инструменти, като часовник, прогнозата за времето и т.н. Долният панел се използва преди всичко за бързо стартиране, за бързо преминаване от един виртуален работен плот в друг и за показване на отворените програмни прозорци.

Именно този образ на Linux се счита за еталон сред по-опитните потребители и привърженици на различните дистрибуции.

И така, версиите GNOME 2.хх много се харесаха на цялата общност. Работата в тази среда е истинско удоволствие, а отвореният подход по свой начин изключва възможността в системата да попадне вредоносен код.

Но в един момент всичко се промени…

Многострадалният GNOME 3

Когато на 6-ти април свикналите с GNOME потребители обновиха системата си, видяха нещо съвсем ново.

На твърде много хора това не се хареса.

Дори и Линус Торвалдс навремето се изказа доста рязко за GNOME 3. Какво да кажем за обикновените потребители.

Историята с третата версия на GNOME доста напомня на перипетиите с KDE 4.XX – 5.ХХ: същите неприятности, същата жлъч във форумите, същите гневни постове в социалните мрежи и накрая, търсене на алтернативи. А през последните години алтернативите съвсем не са малко, но за това ще поговорим друг път.

Хората не харесаха новите принципи на взаимодействие с компютъра. В новата версия разработчиците явно са променили всичко, което са могли, а като спомен за GNOME 2.хх са оставили GNOME Classic – една от вариациите на GNOME 3. Тя трябваше да удовлетвори всички потребители, които не са съгласни с новите промени, но този вариант не се оказа особено успешен.

С времето GNOME 3 продължи да се развива. Точно както и при KDE Plasma, забелязаните бъгове бързо бяха оправени и сривовете изчезнаха. Постепенно хората свикнаха с мисълта, че GNOME 3.XX в вече актуалната версия, още повече, че тази версия на десктоп средата бе включена в Linux дистрибуциите Debian, Ubuntu, Fedora и още много други. Потребителите, които за пръв път пробват тази графична среда твърдят, че тя е много удобна за използване. И така GNOME 3.XX остана.

Какво имаме днес

Днес GNOME, както и KDE са едни от най-добрите графични среди за Linux. Тя не е толкова гъвкава в настройките, но ако за някой това е проблем, може да използва специалния софтуерен инструмент GNOME Tweak Tool (или GNOME Tweaks), който дава възможност да се добавят, включват и премахват разнообразни разширения (extensions).

Има специален сайт за работа с разширенията за GNOME Shell, един от най-важните компоненти на GNOME 3.

GNOME ползва малко повече системни ресурси в сравнение с другите графични среди, но след излизането на версия GNOME 3.30, кодът бе силно оптимизиран и сега всичко е по-спретнато и много по-бързо.

 

Тук няма да се спираме на огромното количество софтуер, с което GNOME е добре известен. Всеки може самостоятелно да изследва тази интересна област. Няма да се спираме и върху проблемите със съвместимостта на новите разширения със старите версии на Shell. Както и за почти безуспешните опити за преминаване от мениджъра на прозорци X-Window System към новия Wayland…

Но всичко това не е нужно на обикновения потребител. Всичката необходима информация е свободно публикувана в официалния уеб сайт на GNOME. Всъщност, може би най-добре е тази графична среда да се изследва на практика.

Както GNOME Shell, така и KDE Plasma изискват от по-неопитните потребители известно търпение. Но когато свикнете, едва ли съжалявате за избора на тази отлична и напълно свободна графична десктоп среда, която може да бъде много надежден помощник в ежедневието.